img
Home / Истории /   Секретарката на Ванче Михайлов: Умря в ръцете ми, жена му имаше тайно завещание

  Секретарката на Ванче Михайлов: Умря в ръцете ми, жена му имаше тайно завещание

/
/
/
213 Views
loading...

Секретарката и най-близък сътрудник на Иван/Ванчe Михайлов навършва тези дни 80 години. Срещата с нея е специална – с помощта на доц. Йордан Величков. Какви спомени таи в сърцето си тази жена, отдала живота си на каузата за свободна Македония? Самата тя е от известен род в Охрид – всички дали своя дан за запазване на българщината. За първи път Вида Боева – Попова разказва пред „Труд“ прелюбопитни подробности за връзката на семейството ѝ с легендарния деец на ВМРО.

– Госпожо Попова, за първи път на военния парад за Гергьовден Република Македония участва със свои военни. Вие сте част от историята на борбите за свободна Македония, как приехте този факт, след като десетки години не можем да разделим историята си?
– Първо ще кажа: Браво за храбростта – един народ в две държави! Аз приветствах този факт на страницата ми във Фейсбук. Съвместното участие на македонската и българската армия на парада бе нещо, което изпълни сърцето ми с радост. Много дълго време се делим, а ние всъщност сме един народ, разделен в две държави. Аз съм българка, родена в българския Йерусалим – Охрид, и целият ми живот е свързан с Македония. Както знаете, от 24- годишна съм близо до Иван (Ванчe) Михайлов и до неговата смърт като негов сътрудник.

– Неотдавна македонската църква написа в писмо до българската, в което я признава за майка. Как разчитате подобно действие?
– Мнението на проф. Иван Снегаров от Охрид, голям експерт по църковна история, е, че ако Македония е държава, църквата трябва да се нарича македонска. Какво значи България да стане майка на македонската църква, като я признае, както зове владиката-бизнесмен на Струмица Наум? Първо, трябва да се каже на народа, че ние сме българи и църквата е българска. Първоапостолите Св. Климент и Св. Наум са български апостоли. Македонската църква трябва да изясни на хората, че те бяха български първоапостоли, да каже, че църквата майка е нашата българска църква. Десетилетия наред съзнанието на хората не просто бе обработвано, че са македонци, а направо му се наложи чрез декрет, че е македонска нация.

– Причината?
– Когато аз учех в гимназията в Македония, изучавахме история и литература на всички европейски държави – английска, германска, на нашите съюзници, както казва Зоран Заев. Но не и на България. И причината бе, че сме един народ, а те се плашеха от това.

– Нека ви върна в годините назад, Вида. Какъв е вашият охридски род?
– Аз съм от старата махала Варош на този прекрасен мистичен град Охрид. Цялото ми семейство е работило за българщината. За прапрадядо ми Никола Бъндев пише Симеон Радев. Той е разказва, че е свързан в борбите за свободна българска църква, бил е избран като свещеник в черквата „Свети Климент“, където бяха мощите на светеца. Бил е първият председател на Българската свободна църковна община. А прадядо ми – дядото на майка ми, също много е работил за българщината. Когато през 1915 г. цар Борис пристига в Охрид като престолонаследник, канят Георги Бъндев. И когато цар Борис III го вижда, отива при него и му целува ръка. Не можете да си представите какво вълнение е било за прадядо ми. „Дочаках царчето да ми целуне ръка, значи съм дочакал българското“, това казал на роднините си. След една седмица, може би от вълнение, умира. Той има и други заслуги – като свещеник в църквата „Св. Климент“ с още няколко човека пренасят в София короната и жезъла на Свети Климент и сега те са тук. Точно затова дядо е погребан с големи български военни почести в Охрид.

– Как се случи първата ви среща с Иван Михайлов, вие знаехте ли нещо за него?
– Духовно винаги съм знаела, че съм българка. Ванчовистите си говореха шепнешком, когато в Македония вилнееше сръбско-комунистически режим. Вече бях в Рим, когато се запознах с Ванчо – той беше 67-68-годишен. В този момент аз съм на 24. Щом ме видя, първият му въпрос беше: „Знаеш ли кой съм аз?“ Отговорих му – не. – „Аз съм Ванчо Михайлов.“ Минах направо на „ти“: „Па знам за тебе, учила съм, че си убиец, фашист и терорист.“ И той започна да се смее, аз също. Обясних, че в училище съм учила така, но вкъщи знам как се говори за Ванчо – че е хубав, добър човек.

– Съпругата му – известната Менча Кърничева, беше ли жива?
– Да, беше. Аз наричах Менча госпожа Мария. Когато отидох в техния дом, и видях толкова много книги, те ме попитаха дали съм чела някои от тях. Хвана ме голям срам и се разплаках – нищо не бях чела. И тогава те ми дадоха първо книгата на Симеон Радев „Възраждането на Македония”. Точно там прочетох за прапрадядо ми и направо се разтреперах – тези факти съм ги чувала от моето семейство. Казах на госпожа Мария, че това е моят прапрадядо. И тя се развълнува, извика Ванчо и оттогава ме имаха като своя.

– Когато влязохте за първи път в дома на Ванчeто, какво ви направи най-голямо впечатление?
– Живееха с Менча в Рим в един апартамент на партера – сега в него живеем ние, след смъртта им го купихме. Такава свобода и демокрация се чувстваше в този дом, все едно идвах при най-близки хора, които познавам от години. Стаята му беше като архив. Имаше бюро, на което беше пишещата машина на Ванчо. Домът беше изключително скромен. Цялото му богатство бяха стотиците книги и архивът, с който работеше. Той не желаеше да похарчи нито една народна пара за свое удобство. Домът му се намираше в квартал, наричан „Градина”. В него имаше много зеленина, вилички от времето на Мусолини. Много е спокойно и сега, все едно си в манастир. След това се научих да пиша на машина, да преписвам, да коректирам. Ванчо ме наричаше „душко“, както и всички други.

– Има ли момент, свързан със семейството на Ванчe, който не може да забравите?
– Това е смъртта на Менча. Тя почина неочаквано – през септември 1964 година. Както си четеше в 12 ч. на обед. Ванчо отива да й направи снимки, както спи. Тя четеше „Историята на Армения“ на френски. Той много обичаше да прави снимки, а колко я обичаше… Двамата бяха едно тяло и дух. Направи й снимките докато спеше, и малко след това издъхна. Имаше лека смърт. Както и Ванчо. Малко преди да умре тя поиска да й купя от пазара мармалад. А няколко дни по-рано – на 3 септември бе починал баща ми. Изпратили телеграма, че е починал, а Ванчо и Менча не знаят как да ми кажат… Когато се върнах от пазара в града, тя вече беше починала. Това се случи в едно жилище под наем извън града, защото топлините в Рим са много влажни и тя трудно ги понасяше. Отидохме с Ванчо извън града и намерихме тази малка виличка – с много дървета и рози.

– Как прие смъртта на съпругата си Ванчe Михайлов?
– За първите му реакции ми разказаха, защото не бях в този момент при тях. „Какво се случи? Какво ще правя без нея?“ Веднага се бяха обадили в Щатите и оттам казаха, че ще дойдат на погребението. Някой трябваше да държи реч. Асен Аврамов, който беше дясната му ръка на Ванчо, каза, че не може да понесе. Това. Ванчо каза: Тя ви е съпруга, но е и член на ВМРО. Аз ще говоря като водач. Това което го написа, беше дадено на вестник „Македонска трибуна“.

– Има ли нещо, което не сте разказвала досега публично за семейството на Ванчeто, и сте го пазели през всичките тези години?
– Никога досега не съм разказвала за завещанието на Менча. „Искам да бъде опята от хърватските католически свещеници. С това аз не ставам католичка, но не зная по какъв начин да благодаря за всичко, което те направиха за нас в Италия“ – беше написала тя. И аз казах това на Радко – това беше псевдоним на Ванчо. Има и второ завещание. В него тя пишеше, че иска да бъде кремирана и праха й – разпръснат в нашето Егейско море. Тя много обичаше Мара Бунева и не се смяташе за по-достойна от нея. „Ако Мара няма гроб, защо аз трябва да имам?“, казваше Менча. Казах на господин Радко, че има такова завещание и той реагира веднага: „Ами, няма да стане това. И тогава си купи гроб с две места – за нея и за него. Менча беше голяма идеалистка. Погребахме я в Гротта Ферата (желязната пещера) – вилно градче на 30 километра от Рим, подобно на Банкя. И по-добре. Ванчe й взе малко от косите и от дрешката и винаги ги носеше със себе си. Затваряше се често сам като преживяваше тежко мъката по нея. Чувала съм го да казва: „Ако не ме задържа дълга към Македония, отдавна щях да си тегля куршума. Защото всички мои другари вече не са тук, и Менча не е тук. Но дългът към Македония ме спира.“

– Какво казваше той за случващото се в България, тъгуваше ли за това, че не може да се върне, че го смятат за фашист и терорист?
– Не, той се шегуваше с това. Ванчо беше антикомунист. Страдаше, че народът не може да пътува, но той и всички смятаме, че Бог нареди така нещата. За да може свободният Запад да продължи каузата за Македония. Самата ВМРО не казва, че не е нужно само с пушка да работим за Македония, може и легално да го правим.

– Разкажете за смъртта на Ванчe Михайлов, вие сте били при него в този момент, нали така?
– Да, вярно е. Спомням си всичко и днес толкова ясно. Вечерта той беше добре. Подадох му пижамата, за да се облече, и изведнъж виждам – нещо е напълнял. А той беше много слаб. „Какво е това нещо?“ – му викам. Стана ми жал и се изплаших, получих нещо като шок. А той ми каза: „Не се безпокой, душко, всичко ще мине“. Веднага звъннах на кардиолога, дойде лекар, преслуша го и рече, че има бронхопневмония, но тя вече е отминала. За това говорели хриповете. Направихме кардиограма. Дойде консулт от няколко лекари вкъщи, установиха, че има проблеми със сърцето. След няколко дни се обадих на кардиоложката и й казах, че Ванчо кашля много странно. „Дайте му един антибиотик на инжекция“. Вечерта помолих господин Радко, като отиде в тоалетната, да не се заключва. Чаках го пред вратата, изплашена от сърдечния му проблем.

Почувствах, че всеки момент ще падне. Отворих вратата и извиках: „Господин Радко!“, изтичах и го хванах преди да се свлече на земята. Дойде съпругът ми Антон и племенникът от Шумен, който беше там. Взеха го на ръце – през целия му живот това е единственото му припадане. Погледна ни и каза: „Това е моят втори живот, Господ да ви благослови!“

– А вие останахте ли у тях?
– Да, тази нощ спах при него – говорихме си през цялото време. Когато той започна да кашля, извиках кардиоложката. Той не искаше ние да му правим инжекции, идваше сестра, която живееше на горния етаж. Ванчо първо повърна, но беше весел, като че ли гледаше вече другия свят. Помолих Ноно (Антон) да дойде да го обърнем. И както го взехме в ръцете си, обърнахме го, но в него нямаше капка живец. Той умря буквално в моите ръце. По същия начин почина и съпругата на Христо Татарчев – пък в моите ръце. Бях студентка тогава и отивах да видя как е.

– Кои и от къде дойдоха на погребението на Михайлов?
– На погребението дойдоха делегации от САЩ и Канада, дойде и епископ Кирил, владиката на самостоятелната Българска епархия, духовно със Светия синод, но административно – не. Стана голямо погребение. Погребахме го в Гротто Ферата при Менча. Сега се надяваме останките им да бъдат пренесени от Рим в Пирин планина – на Ванчe, на Менча и моя Асен – при гроба на Тодор Александров.

– Какво пишеше в завещанието на Ванчe?
– В завещанието му пишеше, че всичко остава на мен – книжа и какво ли не още. Беше написал „Вида да предаде томовете ми на Македония само тогава, когато тя бъде вече реализирана в „Македония – Швейцария на Балканите“, когато всички българи в Македония получат своите си права“.

– Значи вие сте изпълнителката на неговото завещание?
– Така е било определено. Ванчо е написал завещанието още през 1979 година, когато бях в Щатите. Аз не знаех нищо за това. Бил го дал на кардиоложката. Когато тя дойде, след смъртта на Ванчо, ми каза: „Вида, имам за теб един плик. Непрекъснато идваха в Рим роднини на Кирил Дрангов – внуците на Борис Дрангов, и непрекъснато Райна Дрангова питаше: „Чичо Радко, какво ще правиш с архивата, с книгите?“ Всъщност те бяха нарочно изпратени от България. Казах им: „Аз имам грижата.“ Всички бяха изненадани, че всичко е на мое име и започнаха да ме мразят. До този момент не съм изневерила нито на идеята, нито на каузата, нито на семейството ми, на баща ми и майка ми, нито на съпруга ми, който почина преди две години на 87. Той ме въведе в това народно дело и на него дължа всичко.

– Как бихте описали Ванчe днес на тези, които нищо не знаят за него?
– Ванчe обичаше народа, обичаше света, той беше нещо като Гоце Делчев. А сега искат да го очернят. Не са верни думите, които приписват на Ванчeто: „Македония без българи, огън да я гори.“ Той никога не е казвал такова нещо! Както и никога не излезе да каже: „Не сме за обединена България по време на Втората световна война.“ Траеше си и се радваше. Защото знаеше, че войната ще бъде изгубена, затова трябва да работим. Най-голямата заслуга на Иван Михайлов от 1945 г. е, че имаме български дух. Знаете ли колко млади хора се явяват сега като българи, ванчовисти? Интересен е този дух на ВМРО в Македония, който не угасва. Не само го има, но е много силен. И мисля, че Божи сили защитават цялата българщина.

Вида Боева-Попова е родена на 20 май 1938 година в град Охрид. 80-годишният си юбилей ще посрещне в Рим. Завършва гимназия в родния си град, след което две години учи арабистика в Белградския университет. През 1961 имигрира в Италия, завършва политически науки в университета в Рим. През 1963 година се запознава с Иван Михайлов в Рим и в продължение на 27 години, до смъртта му на 5 септември 1990 г., е негов сътрудник и личен секретар.

Източник: БЛИЦ

Коментирай чрез Фейсбук
Сподели с приятели в социалните мрежи
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
loading...